Децата днес не се учат на социално общуване, това, според мен е тревожно, каза ирландската писателка Лиз Нюджънт. Тя представи у нас книгата си „Странната Сали Даймънд“, която преди дни бе отличена за криминален роман на годината от ирландските литературни награди.

„Тревожа се за това, което предстои на младите хора, на младото поколение. Когато аз бях дете, прекарвах много време в болници и книгите бяха моят начин да избягам от реалността. Докато сега младите хора, децата имат телефони. Те не четат писмен текст. Те получават всичко в нагледна форма и това не стимулира тяхното въображение“, каза Нюджънт. Според нея е възможно в бъдеще всички хора да бъдат като главната героиня в най-новата книга.

„Странната Сали Даймънд“ разказва историята на жена, която не се вписва в обществото и се сблъсква с последиците от мрачното си минало. Още в началото читателят разбира за нея, че по собствено желание живее в изолация, а често, когато излиза навън, се преструва на глуха, за да не се налага да контактува с хората около нея.

Сали Даймънд не е единственият персонаж в книгата, който живее в изолация. Според авторката една от причините за тази сюжетна линия е фактът, че романът е писан по време на пандемията. „В Ирландия беше, може би, най-дълго в целия свят – то продължи пет или шест месеца, в които нямахме право да се отдалечаваме на повече от пет километра от дома си. Аз не планирам предварително фабулата, когато пиша. И в този случай се оказа, че влиянието от външната среда е преминало през пръстите ми и е достигнало до лаптопа“, посочи писателката, като разказа още за това без какво не може един криминален роман, би ли се изкушила да пише в друг жанр, каква е връзката между „Странната Сали Даймънд“ и „Да убиеш присмехулник“, както и защо смята, че едва след последната си книга, може да нарече себе си „писател“.

Без какво не може един добър криминален роман?

- Бих казала убийство, но в романа „Странната Сали Даймънд“ няма убийство. Трябва да има престъпление. Трябва да има жертва и извършител, като за мен е важно да проследя характерите както на жертвата, така и на извършителя.

Доколко е важно писателят да може да харесва и да съчувства на героите си – дори тези, които се оказват убийци, манипулатори…?

- В първите ми четири романа главните герои не бяха добри хора, бяха дори ужасни. Но когато човек се върне към детството им и разбере каква е тяхната история, си дава сметка защо всъщност се е стигнало до там. Това не ги оправдава, но читателят може да си обясни защо и как се е стигнало до това те да са такива в този момент.

За Сали Даймънд това не важи. Тя е много симпатична като персонаж. Мога да кажа, че направо се влюбих в нея като героиня. Тя е жертва, въпреки че в някои моменти може да бъде насилник. Когато я опознае човек обаче, разбира защо е по-различна.

Какво Ви вдъхнови за историята в „Странната Сали Даймънд“?

- Чак след като написах книгата, си дадох сметка, че съм била повлияна от Бу Радли от „Да убиеш присмехулник“. Самият Радли е много затворен човек. Той е живял с брат си, в една и съща къща, но брат му е имал работа – влизал е, излизал е от къщата. И ми беше интересно как тези хора, които са отраснали под един покрив, могат да бъдат толкова различни. Освен това, Бу Радли е бил много свързан с децата, обичал ги е и им е оставял лакомства в една хралупа.

И в книгата става въпрос за две деца – брат и сестра, които растат при абсолютно различни обстоятелства. По-късно,  Сали започва да общува във външния свят – най-напред с децата, които идват да хвърлят камъни по къщата . За нея е най-лесно да осъществи връзка с децата, защото заради начина, по който се е развивала и травмата от нейното детство, тя умствено е останала на нивото на децата.

Защо беше важно да поставите героите си в условия на изолация?

- Вероятно причината е изолацията по време на пандемията, защото затварянето в Ирландия беше, може би, най-дълго в целия свят – то продължи пет или шест месеца, в които нямахме право да се отдалечаваме на повече от пет километра от дома си. Аз не планирам предварително фабулата, когато пиша. И в този случай се оказа, че влиянието от външната среда е преминало през пръстите ми и е достигнало до лаптопа. Дадох си сметка чак след това, че съм писала за тези персонажи, които са в изолация – някои от тях доброволно, други насила. Но наистина забелязах, чак след като приключих с книгата, че съм писала за двама души, които нямат никаква връзка с външния свят.

Сали се прави на глуха, за да не се налага да разговаря с хората навън. Не търси ли подобна изолация обаче и съвременният човек, който върви по улиците със слушалки в ушите, загледан е в телефона си и не обръща внимание на хората, с които се разминава?

- Това е интересен въпрос. Не съм се замисляла за това, но имате право. Тревожа се за това, което предстои на младите хора, на младото поколение. Когато аз бях дете, прекарвах много време в болници и книгите бяха моят начин да избягам от реалността. Докато сега младите хора, децата имат телефони. Те не четат писмен текст. Те получават всичко в нагледна форма и това не стимулира тяхното въображение. Те не излизат навън, не играят с други деца, което води и до затлъстяване на много от тях. И тъй като това липсва, тези деца не се учат и на социално общуване. Това, според мен, е тревожно. В книгата става дума за това. Сали не се е научила предварително как да общува, тя няма тези умения. Но е напълно възможно в бъдеще всички да бъдат като Сали Даймънд, защото не са се научили на социалните умения.

Преобръщането на този процес е в ръцете на родителите. Те трябва да следят и да налагат такова отношение. Например, когато аз бях дете, баща ми ме водеше в библиотеката. И за мен книгите и библиотеката се превърнаха в символ на бащината обич. Моите родители бяха разделени, и когато бях с баща ми, той ме водеше в библиотеката и двамата си взимахме по книга. Макар че бях малка, двамата четяхме много бързо, за да можем след това да си разменим книгите. Ако родителите четат на децата си, например, преди да си легнат, децата ще започнат да свързват книгите с топлината, с родителската любов. И за тях четенето ще остане символ на любовта, на грижата, на уюта на дома… Дори когато четат мрачни истории, които навяват тъжни мисли. Така че, според мен, ако родителите осигуряват на децата повече възможност да общуват и да четат, вместо да играят игри на компютъра, това ще има огромен ефект.

Темата за детството е силно застъпена в книгите ви, а важна роля в сюжета на „Странната Сали Даймънд" играе първият детски спомен на героинята от седмия рожден ден. Какъв е Вашият най-далечен детски спомен?

- Странно е, наистина, да не кажа смешно, но първият ми детски спомен е от много ранна детска възраст. Може би съм била на година – година и половина. И колкото и идиотски да Ви звучи – първият ми спомен е как пия кафе. Може би, майка ми ме е държала и е пиела кафе, не знам. Но имам спомен как брат ми ми донесе една чаша с кафе. За мен това е много ярък спомен, въпреки че сега не пия толкова много кафе, колкото чай. За няколко дни в България мисля, че изпих повече кафе, отколкото съм пила през цялата година преди това.

Може би, в днешно време на този мой спомен би се гледало като на насилие спрямо дете – да му се даде на такава малка възраст кафе. Но аз съм родена през 1967 г. и тогава нещата изглеждаха много по-различно.

Неведнъж сте заявявала, че ще се почувствате като писател едва след излизането на петата Ви книга. Какво се промени след издаването на „Странната Сали Даймънд“?

- Не си спомням кой, но някой ми каза, че не мога да се считам за писател и не мога да разчитам на това, че ще мога да се издържам от това, преди да съм написала пет книги. „Странната Сали Даймънд“ промени нещата в смисъла на това, че книгата пожъна огромен успех както в Ирландия, така и в международен план. И сега изведнъж започва да ме е страх от следващата книга, която трябва да напиша. Натискът е огромен, непоносим. Понякога се казва, че втората книга е най-трудната и оттам нататък става по-лесно. Това не е така, особено когато човек е постигнал голям успех. Това е огромното предизвикателство – следващата книга трябва да бъде по-добра от предишната. И аз като че ли не се справям много добре с целия този натиск. Не съм достатъчно дисциплинирана в писането, но есента на 2024 г. ще бъде посветена на писането на следващата ми книга.

Предвид този натиск, изкушавате ли се да поемете в коренно различна посока от тази на криминалния жанр?

- Всъщност, никога не съм си задавала като задача да пиша криминални, детективски романи или да се вмествам в какъвто и да е жанр. Когато работих по първата си книга, просто пишех историята, която исках да разкажа, без да се съобразявам с жанровете. Оказва се, че в мен има повече мрачни, повече тъмни истории, отколкото светли и весели такива.

Беше ми възложено да напиша една пиеса и когато предадох първия вариант, продуцентката забеляза с огромна изненада, че това е по-скоро фарс или комедия. И ми каза: „Не, не, не искаме това от вас“, тъй като моята репутация е, че съм човек, който се занимава с мрачни и зловещи сюжети. Тогава тя ми каза: „Върни се отново и напиши това, което се очаква от теб“. Историята обаче ще бъде същата и мисля, че знам как да я направя по-мрачна. 

Има ли тема, за която никога не бихте искала да пишете? 

- Мислех си, че сексуалното насилие е темата, която никога не бих искала да засягам, но пък ето, че се появи „Странната Сали Даймънд“. Вярно е, че в този роман няма много ясни описания на такива актове. Всичко, за което става дума, е по-скоро загатнато – чрез бележки на психиатър, записи от диктофон, консултации с майката . Няма нищо описано в черни краски и се надявам никога да не ми се налага да пиша по този начин за това.

Спазихте ли обещанието си следващата книга да започва с думите „За втори път този месец се събудих с грешния съпруг“?

- Това наистина е изречението, което съм избрала. Надявам се да го запазя, въпреки че по-скоро ще следвам историята. Ако линията на сюжета го позволява, ще започна с тези думи, ако не – ще ги сменя. Още не съм сигурна каква точно ще е историята, макар отново тя да се оформя като нещо много мрачно и донякъде комедийно.

Лиз Нюджънт е родена през 1967 г. в Дъблин, Ирландия. След завършване на гимназията се мести за известно време в Лондон, където работи като помощник купувач в строителна компания. После се връща в Ирландия и се записва на курс по актьорско майсторство, но скоро преминава към сценичен мениджмънт. Прави множество пътувания по света с театралното шоу за традиционна ирландска музика и танци „Riverdance“ като сценичен мениджър.

В периода 2005 – 2009 г. работи като администратор в RTÉ за телевизионния сериал Fair City. През 2006 г. разказът „Алис“ получава награда. Първият роман „Загадката Оливър“ е издаден през 2014 г. Лиз Нюджънт е автор още на книгите „Стаено зло“, „Малки жестокости“ и Skin Deep.